"Не са чудесата, които склоняват реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото застане пред него като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на своите чувства, отколкото да допусне факта. Ако пък го допусне, ще го допусне като факт естествен, който обаче му е бил досега неизвестен. У реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото от вярата. Щом реалистът веднъж повярва, той именно поради своя реализъм трябва да допусне чудото."

 

"Не се страмувай толкова сам от себе си, защото всичко иде от туй."

 

"Онзи, що лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина ни у себе си, ни наоколо може да различи и поради туй издига в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава другите, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и за да се развлича, той се отдава на страсти и груби сладости и достига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко туй е от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да не се обиди сам човек, понякога е много приятно. и при туй човекът знае, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за красота, сам е преувеличавал, зада създаде картина. Заловил се е за една дума и от сламката е направил планина - знае сам това, а все пак сам пръв се обижда, обижда се до припряност, до изпитване на голямо удоволствие, а с това дохожда и до враждебност същинска."

 

"Какво така? Не е тук още твоето място. Аз те благославям за велико послушание в света. Много имаш още ти да странстваш. И да се ожениш, ще трябва, да. Всичко ще трябва да претърпиш, докато пак дойдеш. А ще има за теб много работа. Но в тебе не се съмнявам и затова те изпращам. С тебе е Христос. Запази го - и той ще те запази. Скръб ще видиш велика и в тая скръб щастлив ще бъдеш. Ето ти моя завет:в скръбта търси щастие. Работи, непрестанно работи. Запомни словото ми още от сега, защото, макар че още ще беседвам с тебе, не само дните, а и часовете ми са преброени."

 

"Крил се пещерният жител,

гол и жалък, сред скалите.

Долу зъл чергарят скитал

и вилнеел в равнините.

Във гората пък ловеца

своя страшен лък повдигал

и горко му на беглеца,

що на чужди бряг пристигал!...

Слиза майката Церера

от Олимп, върха прекрасен,

за да види Прозерпина,

и намира свят ужасен.

Никой сладка реч не казва

със подаръци в ръцете.

Няма храм, за да показва,

че почитат боговете.

Ни за пирове обилни

златни порти се разтварят.

Там по кървави олтари

само трупове догарят.

И където и Церера

да погледне отвисоко,

тъжна вижда тя човека

в унижение дълбоко...

И от низостта обидна,

за да се спаси човека,

с майката-земя старинна

встъпва той в съюз навеки...

Тъй творението божие

радост вечна упоява,

а стаканът на живота

тайна мощ възпламенява.

Тя тревичката изправя,

хаоса в слънца превръща

и в пространства недостъпни

за окото ги разгръща.

И сред щедрата природа

с радост всеки се оглежда.

Всички твари и народи

тя след себе си повежда.

В насекомото нищожно

тя е дала сладострастие,

а пък ангела дарява

с чистото небесно щастие..."

 

"... но съдбата е неотменна и достойният ще заеме мястото си, а недостойният ще се скрие в глуха уличка завинаги - в своята мръсна уличка, във възлубената и подходяща за него уличка и там в мръсота и воня ще загине доброволно и с наслаждение."

 

"Обичайте се едни други, отци - учеше старецът(доколкото помнеше отсетне Альоша). - Обичайте народа б-жи. Зер не сме ние по-свети от миряните, щото сме дошли тук и между тези стени сме се затворили, а, напротив, всеки, що е дошъл тук, вече с това само, че е дошъл тук, е узнал за себе си, че е по-лош от всички миряни и от всичси и от всичко на земята... И колкото по-дълго сетне калугерът живее между тези стени, толкова по-чувствително трябва да съзнае това. Защото в противен случай нямало е защо да дохожда тук. А когато узнае, че не само е по-лош от всички миряни, но и пред всички хора за всичко и за всички е виновен, за всички грехове хорски, световни и еднолични, само тогава целта на нашето единение ще се постигне. Защото, знаяте, мили мои, че всеки един от нас е несъмнено виновен за всички и всичко на земята не само поради общата вина, а еднолично, всеки за всички хора и за всеки човек на тази земя. Това съзнание е венец на пътя иночески, а и на всеки човек на земята. Защото иноците не са други човеци, а само такива, каквито всички хора на земята би трябвало да бъдат. Само тогава би се умилило нашето сърце в любов безконечна, вселенска, незнаеща насита. Тогава всеки от вас ще бъде в сила да спечели целия свят с любовта си и със сълзите си да измие греховете световни. Всеки да ходи около сърцето своевсеки пред себе си да се изповяда непрестанно. От греха си не се бойте, дори и когато го съзнаете, стига само покаяние да има, но условие с Б-га не правете. Пак повтарям:не се гордейте. Не се гордейте пред малки, не се гордейте и пред големи. Не мразете и ония, що ви отхвърлят, що ви позорят, материалистите, дори и злите от тях, а не едните добри, ибо и между тях има мнозина добри, най-паче в наше време. Споменувайте ги в молитвата си така: спаси всички, Г-споди, за които няма кой да се помоли, спаси и ония, що не искат да ти се помолят. И прибавете още: не зарад гордостта моя се моля за това, Г-споди, а защото съм нищожен повече от всички и всичко... Народа божи обичайте, не оставяйте пришълци да ви отбиват от пътя на стадото, защото ако заспите в леност и гнуслива гордост, и най-вече в користолюбие, то ще дойдат от всички страни и ще ви отнемат стадото ваше. Тълкувайте непрестанно на народа евангелието... Не лихвоимствайте... Среброто и златото не обичайте, не го дръжте... Вярвайте и знамето дръжте. Високо го издигайте..."

 

"-Помни, млади човече, непрестанно - тъй направо и без всякакво предисловие започна отец Паисий, - че светската наука, обединена във велика сила, е разчепкала, особено през последния век, всичко небесно, що ни е завещано в свещените книги, и подир жесток анализ у учените от мира сего не е останало от цялата предишна светиня въобще нищо. Но те са разглеждали на части, а цялото са пропуснали, и то с достойна за удивление слепота. Тогава, когато цялото стои пред техните очи непоклатимо, както по-рано, и вратата адови не ще го надвият. Нима не е живяло то деветнайсе века, нима не живее и сега в движенията на единичните души и в движенията на масите народни? Дори в движенията на душата у самите тях, атеистите, що всичко са разрушили, живее то както и по-рано незиблемо! Защото и отреклите се от християнството, и бунтуващите си против Него по своето същество сами са от същия тоя Христов облик, такива са и останали, защото досега ни тяхната мъдрост, ни жарът на сърцата им не са били в сила да създадат друг висш образ на човека и неговото достойнство като образа, посочен в древността от Христа. а колкото е имало опитвания, излизали са само уродливи. Запомни особено сие, млади човече, защото твоят старец, който си отива, те определя да отидеш в света. Може би, като ки спомняш тоя велик ден, ти няма да забравиш и моите думи, дадени за сърдечно твое напътствие, ибо млад си и съблазните на света са тежки и не е по силите ти да ги понесеш. Хайде сега, отивай, сирота."

 

"Имало едно време една жена, зла, презла, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Уловили я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли:"Какво ли нейно добро дело да си спомня, че да го кажа на Б-га?" Спомнил си и дума на Б-га:"Тя - казва - веднъж отскубна от градината едно лукче и го даде на една просекиня." И отговаря му Б-г:"Вземи сега пък ти - казва - същото лукче, па и го подай в езерото, нека се залови за него, и дърпай - ако я извадиш от езерото, нека ониде в рая, ако се скъса лукчето, да си остане жената там, където е сега." Отърчал ангелът при жената, подал и лукчето: "На - казва, - жено, улови се за него, да те издърпам." И започнал той предпазливо да я дърпа и вече почти цяла я изтеглил навън, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, се наловили всички за нея, за да изтеглят и тях заедно с нея. А жината била зла, презла, та започнала да ги рита : "Мене вадят, а не вас, лукчето е мое, не е ваше." Щом рекла тя това, лукчето се скъсало. И паднала жената в езерото и гори там и до ден днешен."

 

"Който обича хората, обича и тяхната радост."

 

"И всъщност какво ли има в такава любов, за която трябва тъй да се следи през ключалка, и колко струва любовта, която е необходимо тъй усилено да се варди? Но това именно никога няма да разбере истинският ревнивец, а все пак между тях наистина се случват хора дори с възвишени сърца. За забелязване е и това, че същите тези хора с възвишение сърца, докато стоят в някой килер да подслушват и шпионират, макар и да разбират ясно "със своите възвишение сърца" всичкия срам, в който сами доброволно са затънали, обаче в минутата поне, докато стоят в този килер, те никога не чувстват угризение на съвестта."